Известен най-вече като министър-председател от началния период на Третата българска държава, Стефан Стамболов завинаги ще остане емблематична фигура в Новата история. Посвещаването му на националноосвободителната кауза и журналистическата му дейност преди това са важни допълнителни щрихи към цялостния му образ.
Роден през 1854 г. в Търново, след първоначалното си образование, заминава за Духовната семинария в Одеса (1870-1872 г.).
Впоследствие, Стамболов е сред най-активните дейци на Българския революционен централен комитет. Участва в подготовката и ръководството на Старозагорското (1875 г.) и Априлското (1876 г.) въстание. След техния неуспех се установява в Букурещ. По време на Руско-турската война е военен кореспондент на в. “Новое время” и се включва в кампанията за доставка на храна и фураж за Действащата руска армия.
След Освобождението Стамболов е сред учредителите на Търновския комитет “Единство”. Целта е да се предотврати териториалното разпокъсване на България, регламентирано с Берлинския конгрес. Избран е в Учредителното събрание от името на Либералната партия. След това е депутат в Първото (1879 г.) и Второто (1880-1881 г.) обикновено народно събрание. Председател е на Четвъртото обикновено народно събрание. В това си качество Стамболов е сред първите от управляващия елит на Княжество България, които подкрепят Съединението (1885 г.). След абдикацията на княз Александър І е регент.
Стефан Стамболов сред най-способните български държавници от периода на Новата история. Въпреки критиките към неговите диктаторски и авторитарни методи на управление, приносът му за стопанския и културен подем на България в десетилетията до Балканската война е безспорен. Като министър-председател (1887-1894 г.) той провежда последователна външна и вътрешна политика. Защитава българската национална независимост, умиротворява страната, ускорява икономическото развитие на България, подкрепя българската кауза в териториите, останали извън пределите на държавата.
Към края на своето управление действията на Стамболов са в разрез с амбициите на княз Фердинанд І. Монархът се стреми да укрепи своя авторитет във властта и затова предприема опити за компрометиране на премиера. На 20 май 1894 г. интригите дават резултат и Стамболов е отстранен от управлението. Атаките на княз Фердинанд І и на новия кабинет на д-р Константин Стоилов срещу Стефан Стамболов продължават и след неговата оставка. Политическото му влияние е все още твърде силно и се явява пречка за новата външнополитическа ориентация на България. В резулта, срещу него се отправят заплахи за физическа разправа.
На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е жестоко съсечен на ул. “Раковска” в столицата от терористична група, оглавявана от Наум Тюфекчиев. Цялото му лице е обезобразено, двете му ръце са напълно отсечени, а дясното му око е извадено. Три дни по-късно (6 юли 1895 г.) Стамболов умира от раните си.
