Берлинският договор (1/13 юли 1878 г.) разпокъсва възобновената българска държава. Населението на Южна България (Източна Румелия), Македония и Одринско започва борба за национално обединение и осъществяване на общонародния идеал. През пролетта на 1885 г. в Пловдив е учреден Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) под ръководството на Захари Стоянов. По примера на дейците от Априлското въстание (1876 г.) комитетът се стреми към извършване на съединението с революционни средства. По-късно се издига лозунгът за обединението на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър І.
В края на август 1885 г. избухват вълнения и демонстрации в много селища. На 6 септември български войски и чети навлизат в Пловдив и завземат конака. Румелийското правителство е свалено и е провъзгласено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На 8 септември княз Александър І издава манифест, с който обявява приемането на Съединението. То е посрещнато с ентусиазъм от българския народ. Навсякъде се устройват събрания и манифестации в негова подкрепа.
Сърбия реагира рязко на промяната и на 2 ноември напада България. Последвалата победа на българите във войната утвърждава завинаги делото на Съединението. То получава международно признание с подписването на Българо-турската спогодба през 1886 г.
Обединяването на Княжество България и Източна Румелия има изключително значение за по-нататъшното развитие на страната. То дава тласък на нейното цялостно развитие и превръща България във фактор на Балканите.
