На 28 януари 2021 г. се навършват 110 години от приемането на „Закона за старините“. Един от значимите нормативни документи, който отваря нова страница в българското законодателство, свързано с издирване, изучаване и опазване на културното наследство на България.
Традициите в опазването на историческата памет и материалните свидетелства за българските земи по време на Възраждането намират благодатно поле за развитие след Освобождението. Първата и основна задача на културната политика на младото Българско княжество е създаване на нормативна база, която да бъде основа за юридическото и физическото опазване на културните ценности. В годините до 1890 г. са издадени и приети различни окръжни, наредби и закони, свързани с културното наследство на страната. За съжаление в текстовете им се открояват различни непълноти, поради което още в средата на 90-те г. на ХІХ в. Министерство на народното просвещение предприема действия за изготвянето на нов закон.
С тази задача е натоварен чешкия археолог Карел Шкорпил. През 1900 г. той представя в Министерството своя проект, който за съжаление не е придвижен за обсъждане и гласуване в Народното събрание. Едва 4 години по-късно е назначена комисия в състав В. Добруски, Д. Агура, А. Митов и П. Данчев, която има за задача да изготви нов законопроект, свързан с опазването на културното наследство. В съставянето на текстовете, освен членовете на комисията, дейно участие взимат и изтъкнати наши учени и просветни дейци като И. Шишманов, В. Златарски, А. Протич и др. През 1906 г. законопроектът е готов и придвижен за обсъждане в научните среди и Народното събрание. На 28 януари 1911 г. ХІV ОНС гласува „Закона за старините“, който е обнародван в Държавен вестник на 18 февруари с.г. Текстовете са съставени по образец на подобни европейски закони в областта на културното наследство. В продължение на 40 години „Законът за старините“ е основният нормативен акт, на чиято основа се реализира политиката по опазване на културното наследство на България.
Една от най-значимите характеристики на закона е създаването на централизирана институционална система на организация на културното наследство, чиято основна цел е по-ефективната работа по опазване на културните старини. Част от причините за изграждане на тази централизирана политика са злоупотребите с нумизматичната колекция в Пловдивския музей, известни с името „аферата Такела“. В началото на ХХ в. са установени липси на множество антични монети, за което е обвинен италианецът Атилио Такела, завеждащ нумизматичната сбирка на музея. След дълъг съдебен процес, през 1905 г. А. Такела е осъден на „седем години строг тъмничен затвор и обезщетение на държавата 70 000 лева“. Впоследствие той е помилван от княз Фердинанд.
Според текстовете на закона върховният надзор, свързан с опазване на културните ценности е в ръцете на Министерството на народното просвещение, „което се грижи за тяхното запазване и поддържане“, чрез управлението на народните музеи и библиотеки, местните археологически дружества, училищните, административните и погранични власти. Към Народния археологически музей се причислява Служба за запазване и поддържане на старините, която се изпълнява от директора на музея, уредниците и една Комисия за старините. Председател на тази комисия е директора на музея, като тя взима решения относно издирването, запазването и поддържането на старините, които се утвърждават от Министъра на народното просвещение. Комисията определя цената на предложените за откупуване предмети и колекции, определя археологическите проучвания, които се предприемат от държавата, дава разрешения за археологически сондажи и разкопки, грижи се за описване на старините, изготвя археологическа карта на България и т.н.
Основен момент в закона е дефинирането на понятието „старина“ и разширяване на неговия времеви обхват. Като исторически период вече се осъзнава и епохата на османското владичество, чиито материални следи стават елемент от културното наследство на страната. Значително се разширява и типологичното разнообразие на понятието „старини“, като са включват всякакви движими и недвижими свидетелства за исторически събития и личности. Като старини се изключват единствено постройки и художествени предмети на живи автори. Докато в предишните нормативни актове се говори единствено за издирване и изучаване на културните ценности, то в закона от 1911 г. е включена цяла една нова глава, в която са разписани процедури, свързани със запазването и поддържането на културните ценности. Процесът по съхранение на старините включва и създаването на съответните описи. Вече ясно се осмисля и осъзнава опасността от разрушаване или загубване на материалните свидетелства, свързани с нашата история.
За разлика от предишните нормативни актове, новият закон ясно разделя „старините“ в две глави – движими и недвижими. В тях са разписани процедурите по издирване, изучаване и опазване на културните ценности, както и съответните отговорности на собствениците им.
Нов етап в областта на опазването на културното наследство на България е поставен с регламентирането на археологическите проучвания в отделна глава. В нея са описани процедурите и дейностите, свързани с провеждането на сондажи и разкопки. Системата на организация на археологическите проучвания е строго централизирана, като информацията за всички разкопки и резултатите от тях се представят в Народния археологически музей.
Една от най-важните постановки в „Закона за старините“, са регламентираните условия за създаване на музеи в страната. В текста са определени институциите, които имат право да образуват музеи (окръжни съвети, общини, културни дружества, български и чуждестранни училища, духовни и военни учреждения), както и начина на формиране на техните колекции – от културни ценности, предоставени за постоянно или временно ползване от Народния музей, а също и от старини откупени със собствени средства или дарени от частни лица.
Изготвянето и приемането на „Закона за старините“ е необходимата основа, която благоприятства провеждането на една по-стабилна и ефективна държавна политика в областта на опазване на българското културното наследство в периода до Втората световна война.
