На 28 март 2022 г. се навършват 135 години от рождението на един от най-нежните поетични автори на България – Димчо Дебелянов. Той е роден през 1887 г. в китното, патриархално градче Копривщица с името Динчо, но в аналите на българската литература остава с името Димчо. Израсъл е сред природата, песните и преданията на своя край, които остават дълбока следа в неговото съзнание и повлияват творчеството му.
Съществуват сведения, според които първите творчески опити на поета са от гимназиялните му години в Пловдив. За съжаление всички създадени творби по това време са изгорени. Истинските му занимания с поезия започват след остановяването му в София и по-точно след като завършва І Мъжка гимназия. В периода 1906 – 1907 г. той прави сериозни заявки в бългаската литература с публикуването на свои стихове на страниците на списанията „Съвременност” и „Българска сбирка”.
В големия столичен град Димчо Дебелянов създава сериозни приятелски контакти с Николай Лилиев и Димитър Подвързачов, изпитва модерното, тогава, влияние на Пенчо Славейков, но остава верен на своите светоусещания, притежава самороден талант, и пленява със своя изказ. Работи на чиновнически длъжности, които му пречат спокойно да се отдаде на творчество и да осигури нормалната си прехрана.
През 1910 г. напуска чиновничеството и подхваща временни занимания като репортер и коректор във вестниците „Ден” и „Балканска трибуна”, стенографира в Народното събрание и Столична община, превежда от френски и руски. По това време работи заедно с Димитър Подвързачов по издаване на „Българска антология. Нашата поезия от Вазов насам ”, от този период са и едни от най-зрелите му творби, като емблематичните му „Черна песен” (1910 г.) и „Да се завърнеш в бащината къща”(1912 г.) През 1913 г. на страниците на вестник „Смях” публикува своята елегия „Аз искам да те помня все така” посветена на любимата му - учителката Мара Василева – Звънчето, която умира от туберкулоза.
Димчо Дебелянов бяга непрестанно от съдбата на чиновник и въпреки това тя го застига във Върховната сметна палата, където той става докладчик. По същото време поетът е съредактор с Димитър Подвързачов в списание „Звено“, където публикуват Николай Лилиев, Димитър Стоянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков и Гео Милев.
През Балканската война Димчо Дебелянов служи като редник в Самоков, след това е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево, а две години по-късно е произведен в чин подпоручик. С избухването на Първата световна война заминава на Южния фронт като доброволец. Малко преди да тръгне за фронта, сякаш воден от съдбовна предопределеност, Димчо посещава Копривщица, за да зърне – както се оказва – за последен път бащината къща. Няколко дни преди смъртта си поетът трябва да излезе в отпуск, но на негово място заминава друг. В последните часове преди фаталния изстрел, отнел живота му, Димчо не спира да твори – написва прочутите си военни творби „Сиротна песен“ и „Един убит“.
Съдбата на последните две стихотворения е изключително интересна. Сутринта на 2 октомври 1916 година, на левия бряг на река Струма, между Серес и Демир Хисар, като командир на 5-та рота, Димчо Дебелянов загива в сражение с англо-френски войскови части. На следващия ден тленните останки на поета са положени в гробището на храм „Благовещение“ в Демир Хисар.
Четири години по-късно, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври 1916 г. Димчо Дебелянов му дава последните си стихове. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.
Историята на последните две стихотворения излиза наяве едва през 2010 г., както разказва изследователят Марио Мишев, когато внукът на Светослав Минков – Светослав Танев, я прави достояние на литературния историк Румяна Пенчева, ръководител на отдел „Фондове и литературно наследство при Националния литературен музей”.
Още през 1920 г. Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов събират творбите на Димчо Дебелянов, дотогава публикувани единствено в различни периодични издания, и издават неговата първа стихосбирка. През 1931 г., по инициатива на кръжока „Живо слово“ и лично на Димитър Подвързачов, костите на Дебелянов са пренесени от българската църква в Демир Хисар в родната му Копривщица.
През 1934 г. скулпторът Иван Лазаров създава фигурата на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя с думите: „И въ кротъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете“. Оригиналът на статуята днес се намира в двора на къщата-музей на поета в Копривщица.
