Александър Райчев е сред най-ярките представители на съвременната българска музика и музикална култура. На 11 април 2022 г. се навършват сто години от рождението му. Роден в Лом, в семейство на занаятчии, и той, и двамата му братя стават музиканти. Ромео Райчев е оперен диригент, а Виктор Райчев – композитор и диригент. Малкият Александър учи пиано, теория на музиката и композиция от 8-годишна възраст. Първите си творби написва в периода между 13 и 15 си годишнина. Завършва Музикалната академия, където негови преподаватели са проф. Панчо Владигеров, Асен Карастоянов и Марин Големинов. Впоследствие специализира композиция и дирижиране в музикалната академия „Ференц Лист“ в Будапеща при Ярош Ференчик и Золтан Кодай. Автор е на 3 опери и 1 радиоопера, 2 балета, 1 оперета-ревю, детски оперетки и музикални приказки; 6 оратории, 3 кантати и 1 литургия; 6 симфонии, 5 увертюри; концерти и други произведения за симфоничен камерен и струнен оркестър; камерни творби; около 30 песни за глас и пиано; над 600 хорови и детски песни; музика към театрални постановки, документални и игрални фирми и др. Многократно е получавал награди за свои произведения, отличаван е с много ордени, медали, почетни звания и др. Той е оркестраторът на химна „Мила Родино“, скъп на всеки българин. Мюзикълът „Вълкът и седемте козлета“ и песничката „Шаро и първия сняг“ са любими на много български деца от няколко поколения. Преподавателската си дейност започва през 1950 г. като впоследствие става професор по хармония и композиция. В периода 1972 – 1979 г. е ректор на Държавната консерватория. Като професор по композиция Райчев изгражда своя композиционна школа. Делото на своя талантлив баща продължава Александър Райчев-син, също музикант.
Няколко щриха към творческия портрет на проф. Александър Райчев от д-р Божидар Абрашев
Когато говорим за личността на проф. Александър Райчев, пред нас се разкрива нова и много богата страница от златния фонд на българската музикална култура. Забележителен творец, брилянтен преподавател и ярък общественик, проф. Райчев и до днес остава една от най-ярките фигури в българската музика. Бих казал, че той бе и един от последните големи енциклопедисти на музикалния небосклон, поел, преработил и доразвил в себе си най-ярките постижения на традиционната национална школа, като отвори същевременно широко вратата към съвършено нов тип осмисляне на музикалната форма.
Ярък и неподражаем, винаги верен на своя стил, той остави още приживе ярка и характерна следа, записана със златни букви в пантеона на българската музикална съкровищница. Забележителен ерудит, проф. Райчев успя да пренесе тази своя теория на познанието не само в своите брилянтни творчески достижения, но и да всели тази емоционалност, вечно лъхащия от него позитивизъм, широки музикални познания и своята неотменна любов към изкуството в търсещите души на своите студенти и ученици, към които нескромно казано се числя и аз, още като ученик в националното музикалното училище в София. Спомените ми за този голям творец остават и до днес запечатани, без за избледняват, макар и времето да тече неумолимо и да са минали няколко десетилетия оттогава.
Личните ми впечатления обхващат широк период от време, който съвсем не се изчерпва само с участието ми в неговия композиционен клас. Те ме връщат също и към онзи, бих казал романтичен период от българската история, когато проф. Райчев оглавяваше достойна и станала традиционна институция като Съюза на българските композитори. За неговата дейност като председател на СБК може много да се говори.
Споменът ме връща обаче и към онези години, в които колегата и приятел на моя баща идваше вкъщи, в годините, в които двамата споделяха често различните си творчески търсения и нещата, които ги обединяваха. Силно приятелство свързваше проф. Райчев и с моя дядо, поета Иван Генов, автор на „Нашата мила, родна страна“. Проф. Райчев често гостуваше в неговия дом, като от тези близки, приятелски и колегиални взаимоотношения, впоследствие се родиха много солови и камерно вокални произведения, написани по текст на Иван Генов и това силно засили интересите и познанията на проф. Райчев към българската национална литературна съкровищница.
Като един от най-ярките представители на школата на П. Владигеров, не мога да не спомена нескритото предпочитание на патриарха на българската национално-музикална школа към неговия талантлив ученик, успял, наред с Парашкев Хаджиев, Васил Казанджиев, Божидар Абрашев, Красимир Кюркчийски и много други негови колеги, да извърви своя творчески път, осмисляйки своите музикални търсения като съвсем ново, модерно продължение на традициите на българската композиционна школа, наложени с ярка категоричност от първоучителя Владигеров. Александър Райчев остава и до днес един първите пионери, който успява да разчупи онези консервативни стереотипи, заформени още от първото поколение български композитори, които именно школата на П. Владигеров доразви и отвори широко вратата към формирането на новата музикална мисъл. В този смисъл лично аз бих изказал твърдението, че подобно на Бах, Бетовен, Брамс или Менделсон, творческите търсения на проф. Александър Райчев приеха дълбоко в себе онази чиста и романтична консервативна традиционност, като подобно на своя учител, Райчев я претвори и доразви, преобразувайки я в една нова, модерна за времето си музикална стилистика, която обаче не стига до крайности, а утвърждава ясно и лесно приемаемо за ухото на редовия слушател музикално звучене.
– Аз не съм модернист – казваше приживе Александър Райчев. – Не търся модерност в звученето, нито играта на тонове. Изграждам формата по класическите образци и не търся ефекта.
Именно този подход сближава твореца Райчев с композитори като Владигеров, Димитър Ненов, Божидар Абрашев и до известна степен Филип Кутев, въпреки, че народното звучене в неговия музикален език остава доста стилизирано и почти никога предадено в директна форма, както е при Кутев и Големинов.
Разглеждано в този смисъл бих изказал мнение, че не бива да търсим в творчеството на големия композитор някаква ярко изявена склонност към модернизъм и „крещящ авангард“, така характерна за силно новаторските търсения на композитори като В. Казанджиев, К. Илиев, Л. Николов и др. Формално-музикалната характеристика и богато наситената музикална тъкан, изграждаща без изключение всички произведения на проф. Райчев, остава ярко консервативен феномен, запазвайки своя характерен и категоричен език, почиващ върху здравите основи на класическата хармония. Определено може да се каже, че това го сближава повече с онази традиционна консервативна ирационалност, манифестираща в творчеството на Димитър Ненов, Божидар Абрашев, Трифон Силяновски. Оттук и модерното „звучене“, и изобщо творческото достигане на своеобразен „умерен авангардизъм“ при Александър Райчев намира своето изражение най-вече посредством търсенето на нови и интересни хармонични последования, проявявайки се на глобално ниво във високото изразените новаторски търсения в изграждането на оркестрационния план, по-специално в непрестанно търсещия полифонични наслоения порив, свързан неразривно с така характерния за него особен тип конвенционална разработъчност на музикалния тематизъм. Оттук идва и неговото категорично утвърждаване като симфоник, доколкото тези симфонични принципи на изграждане на музикалната форма остават основен двигател на неговите камерни, камерно-вокални, дори оперни произведения.
Много неща могат да се кажат за живота и творческия път на проф. Александър Райчев. Със сигурност не би ни стигнало времето да опишем цялостната му дейност в няколко страници. Силно вярвам, че неговата личност и нестихващата звезда на неговия брилянтен житейски и творчески път, тепърва ще бъдат предмет на много научни, документални и музиковедски изследвания. Ярък и характерен, неговият музикален стил остана завинаги отражение на пъстрия вътрешен натюрел на големия майстор. Една будна и вечно търсеща стихия, която ще остане завинаги в пантеона на най-високото българско музикално изкуство.
