На 12 август 2023 г. се навършват 170 години от раждането на Стоян Заимов (12 август 1853 - 9 септември 1932 г.). Участва в основаването на Гюргевския революционен комитет, който подготвя Априлското въстание. Определен е за главен апостол на Трети (Врачански) революционен окръг. След Освобождението е просветен деец, общественик и писател.
В текста по-долу, ще открием не чак толкова известна негова страна... Негово писмо от 26 април 1876 година е причина за Епопеята на Милин камък срещу мълчанието на Враца…
„Братия във Влашко! Новината е голяма. От голяма важност. Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили: народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6000 души. Един табор от 600 д. от София е отишел на бунта. Само 600 души са биле в Голяма София и тях са пратили там. Телеграфите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците...“
Когато, обаче четата на Ботев пристига във Враца, Стоян Заимов се скрива и не желае да излезе на бой.. видял улиците на Враца изпълнени с турски войски, врачанският апостол изтрезнял от своите мечтания за свобода...
„Какво, какво правят тия хора? Луди ли са? – провиквал се е той между четирите стени на простия таван, който сам си бил избрал за свой затвор. – Защо ми идат? Не знаят ли, че въстаниците вред са бити? Не виждат ли, че Враца гъмжи от турски войски? Те да не чакат мене я!...“
С такива мисли той по-лесно можеше да гледа на оная стихийна буря, която се бе развихрила сега върху Милин камък. Наистина там гинеше идеалът, за който сам той се бе подготвял да мре. Но опасността, на която сам бе изложил този град, го отрезвяваше и му вдъхваше сили да мисли за своите обязаности спрямо него.
Когато първият таен куриер на Ботева го намери сгънал нозе на дрипавия сламеник между четирите стени на тавана, той му отговори раздразнено:
– Не мога да изляза да го посрещам! Какво и кого да поведа след себе си? Я ми кажи! Ако обича, нека той слезе във Враца!
– Аз не мога да отнеса на войводата такъв отговор! – отвърна куриерът. – Но тъй като аз съм врачанин, по-добре ще направя да отида и се скрия в колибата, която си имам изградена в своето лозе, и да остана там, додето ти промениш решението си и ме натовариш с друг отговор. Но този куриер повече не видя апостола на своя роден град.
Вторият куриер, който дотича във Враца на следващия ден, с калпак, пронизан от куршуми, и дрехи, вмирисани на барут, се изправи пред него, подаде му с черната си, обгорена ръка ново запечатано писмо и наведе очи към земята.
– Какво приказва твоят войвода Христо Ботев за мен?
Куриерът отговори направо, без заобикалки и без да изрази нито в погледа си, нито в гласа си уважението, което му дължеше като на апостол:
– Войводата – каза той – викаше на врачани в нашата чета: „Заимов ни излъга с писмата си да тръгнем... а сега се крие от нас!...“
Когато гледаше черния облак на стихийната борба върху Милин камък, Стоян Заимов си мислеше, че може би по-доброто е определено вече от съдбата – щото той и Ботев да не се срещнат очи с очи никога вече!
От своя страна, Христо Ботев, застанал в стихията и мраковете на гранитния връх, прорязан от светкавици, разтърсван от гръмотевици, опушен, разпокъсан, велик, е хвърлял по някой поглед към синия и спокоен вече небосклон на Враца. Тия, които са се намирали тогава около него, са си припомняли, че той със сълзи на очи и стиснати зъби е викал: „Къде е Заимов със зъби да го разкъсам!“ Туй именно, което будеше тревожна несигурност у враговете, въстаниците знаеха за сигурно. А то бе: Враца не бе въставала истински. В града не съществуваше никаква организирана въстаническа сила. Апостолът Стоян Заимов се криеше на един таван в града и нямаше намерение да поведе каквато и да е въстаническа чета вън от града, която да нападне в тил обсаждащите ги войски, така че те да бъдат включени в обръч, додето двете братски армии на свободата се съединят в една тържествуваща прегръдка.
