Дамян Дамянов е роден на 18 януари 1935 г. в Сливен в семейство на художника-резбар и учител по рисуване Петър Дамянов. Детето се ражда с голям физически недъг. В Сливен, на 12 години написва първото си стихотворение, за пролетта. На 14 години публикува стихотворение във в. „Сливенско дело”. Участва в кръжока по изкуства „Александър Фадеев” в „Дом Септемврийче”, където се запознава с поетите Радой Ралин и Добри Жотев. Те забелязват дарованието му и го напътстват.
През 1953 г. Дамян е приет за студент по българска филология в Софийския университет. Семейството му се преселва в столицата. Баща му е назначен за директор на средното училище по приложно изкуство. По-късно работи като експерт в Комитета за култура. Той е изцяло отдаден на трудноподвижния си син и го води навсякъде, на литературните срещи в Сливен, на лекции и на литературни четения. Още с излизането на първата си стихосбирка „Ако нямаше огън“ през 1958 г., Дамян Дамянов печели огромна известност сред младите читатели. До края на живота си през 1999 г. всяка година той издава нова книга, основно поезия. До 1989 г. тиражите му са сред най-високите за български автор. Поетичните четения на стиховете му, изпълнявани от рецитатори в негово присъствие, се провеждат в салони, изпълнени до краен предел от наелектризирана публика. Работници го носят на ръце, приятели са му много литературни и държавни дейци. Автор е на текстове на над 15 естрадни песни на Лили Иванова, сред които шедьоврите „Панаири“ (1973), „Щурче“ (1982),), „Остани“ (1984). Забележително е, че и днес любовната му лирика е любима на българските младежи, за което свидетелстват множеството самодейни клипчета в „Ютуб“.
В периода 1959-1961 г. Дамянов е консултант по поезия в редакцията на в. „Народна младеж“, където събира млади поети. Сред тях е обещаващата млада поетеса и бъдеща съпруга на поета Надежда Захариева. Те сключват брак през 1964 г. Тя не само му ражда три деца, но неотклонно се грижи за него и го придружава на литературни и официални събития. От 1961 г. Дамянов работи като зам.-главен редактор на сп. „Пламък“ и към писателската група на българските профсъюзи. Член е на СБП. За съжаление здравословното му състояние непрестанно се влошава и с напредването на възрастта той започва да мисли и да прави опити за самоубийство.
За художествения свят на Дамянов и за тайната на неговия успех е изписано много. Той свири на най-светлите и лирични струни в съзвездието от млади поети от началото на 60-те години, сред които са Владимир Башев, Любомир Левчев, Андрей Германов, Петър Караангов, Матей Шопкин, Евтим Евтимов и др. През 1958 г. Дамянов споделя: „стихове пиша с единствената мисъл да съборя стената между себе си и света. Ако успея, това ще бъде единствената ми награда. Ако стигна до хората, ще бъда щастлив от все сърце“. Превъзмогвайки своето голямо човешко страдание, Дамянов предоставя на читателите поетичен свят, в който всеки може да намери нещо за себе си и от себе си, защото всеки жив човек в една или друга степен трябва нещо да преодолява. Любомир Левчев посочва, че „все пак поезията е искра, изтръгната от чистотата на човешкото сърце и от страданията, които удрят със своето огниво в това сърце. Всичко, което животът или съдбата му отне, ние намираме в неговите стихове – те са изящни, съвършени, красиви, бързи, елегантни, умни, уж тъжни, но винаги светли!“ Основният въпрос, който поетът задава, е за възможността за щастието. В поезията му прозира неистовата потребност от постоянна любов, стремежът към нея и разочарованието от изначалната й невъзможност.
Дамянов пише във време, когато да се страда е забранено, а интимната лирика и образът на човешката душа тепърва започват да бъдат реабилитирани. Поетът трябва да бъде вярващ и честен комунист, който да възпява трудовия подвиг на народа по пътя към възход, предначертан от партията, хирург и инженер на душата на „новия човек“, сам той „нов човек“. Но Дамянов страда по любовта така да се каже с официално позволение. Той остава преди всичко автор на интимна лирика, чрез която живее и преживява съдбите на другите, с искрена любов към хората и народа. Неговата огромна всенародна известност го въздига на отреденото в обществото за поета първо място на стълбицата на символния капитал и на масовата популярност на поетичното изкуство. Дамянов е лауреат на 8 литературни награди сред които „Наградата на София“ (1977) за литература за стиховете, посветени на столицата. През 1985 г., за активна литературна и обществена дейност и по повод неговата 50-годишнина, е награден с орден „Народна република България“ (първа степен). За него е сниман филм. Той живее в столичния елитен ж. к. „Ленин“ (сега „Изток). Негови съседи са поетите Радой Ралин и Александър Геров, с когото играят на шах и табла.
В навечерието на смяната на властта, във в. „Литературен фронт“ (1989, бр., бр. 42, 19 октомври), Дамянов се изказва остро срещу известната журналистка на радио Свободна Европа Румяна Узунова. Тя се е завърнала в България да отразява Международния екологичен форум и дисидентските движения, свързани с „Екогласност“ и „Независимото дружеството за защита правата на човека“ и е негова колега по литературна линия. Малко след това от Мюнхен тя му отвръща чрез поетичен отговор към Дамян Дамянов на български слушател. Във първите метежни години на демократичен кипеж Дамян Дамянов става прицел на постоянни атаки и заплахи от привърженици на синята идея. Той събира камъните, с които чупят стъклата на апартамента му. Призовават го да се извини и покае. Уволнен е от редакцията, в която работи, престават да го публикуват в литературната преса. Съпругата му е принудена да продава книги до хотел „Плиска“. От авторка на текстове за естрадата тя се насочва и към попфолка, като запазва литературното си достойнство. Надежда Захариева показва висок дух и вяра, като подкрепя изпадналия в депресия поет. Дори смята, че преживените обрати на съдбата са се оказали плодотворни за творчеството на Дамян Дамянов, който през 1993 г. издава стихосбирката си „Още съм жив!“. Поетът умира през 1999 г. на 64 години. През 2005 г. Захариева е назначена за зам.-министър на културата при Стефан Данаилов, също преживял болезнено ефекта „От Осанна до разпни го“ и е наречена „майка на българските читалища“.
На снимката: Трима известни поети – Блага Димитрова, Славчо Красинси, Дамян Дамянов, 1980 г.
