На 3 октомври 2018 г. се навършват 100 години от абдикацията на цар Фердинанд.
Когато на 30 юли 1887 г. новоизбраният княз Фердинанд Сакскобурготски стъпва на българския бряг край Видин, едва ли е предполагал, че ще управлява младата балканска държава повече от тридесет и една години и ще взема съдбоносни решения за бъдещето на България. Още тогава в съзнанието на младия европейски аристократ трайно се настанява амбицията да съгради силна монархия и да положи основите на стабилна династия. Фердинанд І демонстрира маниерност, царствена поза, горда самонадеяност и провокиращо самочувствие. Въпреки първоначалните вътрешни и външнополитически трудности, той се вписва в българската история тогава, когато нацията е в подем, когато градежът и оптимизмът бележат възходящите промени в страната. Колкото и противоречиви да са оценките за неговото управление, историческата истина налага да се признае, че именно тогава България отбелязва чувствителен напредък в политическо, стопанско, военно и културно отношение. През първото десетилетие на ХХ в. тя изпреварва по динамиката на развитие всички свои съседи, независимо от закъснялото й включване в европейския исторически процес. Чуждите наблюдатели са единодушни в оценките си, че в резултат на общата държавна модернизация страната ни бързо скъсява историческата дистанция и уверено върви към достигането на нормалните европейски стандарти. България е готова да разпери криле и да полети към едно изключително позитивно бъдеще. Историческата заслуга на Фердинанд І е, че не затруднява това перспективно развитие. Напротив, със своите действия той насърчава преобразованията и еволюционните процеси.
Не могат да се отрекат на Фердинанд І качествата на опитен политик и ловкост при налагането на доминиращото му влияние в българския политически живот. Често пъти мащабите на България се оказват тесни за неговите амбициозни цели и стремежи. Той се изгражда и управлява като владетел от абсолютистичен тип и следва в своята държавническа практика принципите на политическия макиавелизъм. Ето защо налага прословутия „личен режим“. Като неотговорен и стабилизиращ фактор монархът с лекота манипулира българския политически елит и държавните институции. По този начин той си осигурява главна роля в управлението на държавата. В това отношение е улеснен от някои слабости в Търновската конституция, която не регламентира в достатъчно конкретен план реалното съотношение на правомощията в триъгълника на властта: Държавен глава – Министерски съвет – Народно събрание. Той не атакува пряко устоите на парламентарната демокрация, а избира по-рафинирани похвати. И успява, защото неговият „личен режим“ е в максимална степен съобразен с особеностите на българската социална действителност, с манталитета на родните политици и с характера на българската демокрация. Той не суспендира конституцията и не премахва парламента, а установява едноличен контрол върху ключовите лостове на властта. По своята природа „личният режим“ не унищожава демокрацията, а само я компрометира. Приоритетно три са сферите, към които Фердинанд І проявява постоянна грижа. Това е селекцията на правителствата, организацията и финансовото обезпечаване на армията и външната политика.
Заедно с несъмнените заслуги и съзидателната съпричастност на монарха за възхода на България, в неговите замисли започват да надделяват хипертрофирани представи за личните му и на държавата възможности. Той заживява с чувството за историческа мащабност и все по-често заема позата на императорското величие. Постепенно у него взема връх мегаломанската идея да се въплъти в образа на всебалкански повелител. Така вече трудно долавя противоречията между очакванията и реалността. Българският монарх ясно съзнава основната външнополитическа задача на страната. Това е постигането на националното обединение. Тук обаче се проявява неговият изразен максимализъм. През съдбоносните за България години от 1912 до 1918 г. царят не съумява докрай да проумее корените на балканския национализъм и да открие в неговите лабиринти формулата за българския успех. В най-отговорните за нацията моменти той залага на максимата „или всичко, или нищо“. Това го тласка към военнополитически грешки, а суетата на аристократическото разбиране за личностна историческа предопределеност го води до решението за започване на Междусъюзническата война през юни 1913 г. и до съюзното обвързване с Централните сили през Първата световна война. Необоснованото самочувствие на цар Фердинанд І му пречи да придобие точна представа за реалното състояние на нещата, да прецени дипломатическата и военната неподготвеност за тези фатални стъпки. Резултатът са двете национални катастрофи, които покрусяват общонационалния идеал за обединение на всички българи под една корона и в рамките на една държава. Историческата отговорност за двата погрома и тогава, и сега пада върху цар Фердинанд І. Това в крайна сметка внася драматичен обрат в неговата лична съдба.
Въпреки катастрофалното развитие на военните действия за България в края на първия световен конфликт, българският владетел до последно се надява, че ще запази трона си. Ала от средата на септември 1918 г. събитията приемат необратим негативен развой. След засилена подготовка съглашенските сили извършват пробив при Добро поле. Българската армия започва да отстъпва, а отделни войскови части се разбунтуват и насочват към София. Това принуждава кабинета на Александър Малинов да предприеме спешни мерки. На 25 септември след кратки разисквания той взема решение да се поиска от Съглашението сключването на примирие. Изобщо не е потърсено съгласието на царя. Назначена е делегация, в която са включени министърът на финансите Андрей Ляпчев, генерал-майор Иван Луков и Симеон Радев. Същия ден вечерта към 21 часа тя заминава за Солун. В същото време гърмежите откъм Владая стават все по-чести и метежниците наближават столицата. Очевидци твърдят, че настроението на царя непрекъснато се променя и той става все по-неспокоен. Започва всяка вечер да отива до специалния влак на гара „Надежда“, който се охранява от германски оръдия и картечници. Там монархът прекарва нощта в готовност да напусне България, ако градът бъде завзет от въстаниците.
Късно вечерта на 29 септември в Солун е подписано примирието между българската делегация и главнокомандващия Източната армия на Съглашението генерал Луи Франше д’Еспере за незабавно прекратяване на военните действия. Така България официално капитулира и излиза от Първата световна война. По време на преговорите френският генерал директно намеква на Ляпчев, че съюзниците не вярват на цар Фердинанд І и неговото присъствие на българския трон само усложнява ситуацията. Франше д’Еспере повтаря същите размисли и пред секретаря на Американската легация в София Арчибалд Уокър, който придружава нашата делегация. Главнокомандващият заявява съвсем ясно, че при съществуващите условия само една промяна на владетеля ще възстанови доверието на съюзниците от Съглашението в България. Същевременно намеква, че престолонаследникът княз Борис е приемлив за тях.
На следващия ден правителството незабавно оповестява очакваната новина за примирието. Въстаналите войнишки маси са разколебани и скоро са разбити в покрайнините на столицата. В двореца настъпва спокойствие и у цар Фердинанд І отново възкръсва надеждата, че всичко ще се размине и ще продължи да царува както след националния погром през 1913 г. Тези намерения се оказват илюзорни и бързо са разсеяни.
На 1 октомври делегацията се завръща от Солун с условията на сключеното примирие. Ляпчев запознава обстойно министрите от кабинета с хода и перипетиите, през които преминават преговорите. След заседанието на правителството той отива на аудиенция в двореца, където царят го очаква с нетърпение. Министърът отново повтаря информацията и прочита военната конвенция заедно с тайните членове. Когато завършва изложението, монархът му задава деликатния въпрос: „Какво мислят за мен съглашенците?“ Ляпчев само повдига леко рамене и лаконично отговаря: „Твърде ласкаво се отзовават за Негово Царско Височество престолонаследника“. С това разговорът приключва.
Часове по-късно премиерът Ал. Малинов свиква в министерската зала на Народното събрание представителите на всички политически партии. Той е придружаван от А. Ляпчев, военния министър генерал-лейтенант Сава Савов и помощник-главнокомандващия на Действащата армия генерал-лейтенант Георги Тодоров. Разговорите се водят около условията на примирието и състоянието на войската. Малинов напуска съвещанието и се запътва към двореца. В един момент Ляпчев прекъсва изложението на генерал Тодоров и настойчиво повдига темата за абдикацията на цар Фердинанд І. Приканва политическите лидери да изразят своето мнение. Всички остават изненадани и настъпва гробно мълчание. Никой не се осмелява да проговори и те безмълвно се изнизват от съвещанието.
В същото време в белия салон на двореца се провежда историческият диалог между Малинов и царя. Министър-председателят не губи време в излишни общи коментари и направо поставя въпроса за положението на монарха. Думите изненадват Фердинанд и на лицето му се изписва болезнено изражение. На неговото запитване дали няма някакъв друг изход, Малинов отговаря отрицателно и съветва Негово Величество да сондира мнението на партийните водачи. Преди да излезе премиерът му препоръчва да помисли как да обоснове абдикацията си.
След обяд на 2 октомври цар Фердинанд І привиква в двореца лидерите на основните политически партии. Приема ги един по един и поставя директно въпроса какво мислят за ситуацията, в която се намира. Само д-р Васил Радославов и Димитър Тончев го подкрепят и настояват да бъде твърд и да остане на трона. Останалите под една или друга форма споделят становището на Ал. Малинов и управляващата Демократическа партия. Царят остава изненадан и огорчен от тяхната позиция. Очевидно е, че той едва сега разбира как всичко в България се е променило. Но верен на своя манталитет, още не приема неизбежността на събитията и предприема последния си задкулисен опит да запази властта. През нощта след консултациите с партийните водачи монархът се среща с коменданта на София генерал-майор Александър Протогеров и му предлага да поеме управлението на страната. Според импровизирания план генералът трябва да свали правителството и да арестува министрите. След това да поеме постовете министър-председател и главнокомандващ на армията и да продължи войната, докато пристигнат германските дивизии. Първоначално Протогеров се колебае, но по-късно отхвърля отправеното предложението.
Настъпва решителният ден 3 октомври. Усамотен в покоите си, цар Фердинанд І е изправен пред едно от най-трудните решения в своя живот. Правителството вече проявява нервност, защото в столицата се разпространяват слухове за преврат от страна на царя. Малинов, който познава добре психологията на монарха, го предупреждава да напише абдикацията. Изчаква няколко часа и след това на два пъти поисква аудиенция, но молбата му остава без отговор. Привечер отива сам в двореца. Необикновено възбуденият Фердинанд го посреща с дълга тирада, в която излага заслугите си за въздигането на България. Министър-председателят на няколко пъти го прекъсва и репликира. Тогава пребледнелият владетел, от лицето на когото е изчезнало всякакво високомерие, му подава написаната абдикация. Но вътрешно с удовлетворение съзнава, че по този начин запазва династията, която е основал. Малинов взема листа, внимателно го сгъва и слага в джоба си. След това по негово настояване е извикан престолонаследникът. Приближава се до него и казва: „Позволете аз първи да поздравя новият цар на българите, цар Борис ІІІ“. На абдикиралия не е разрешено да остане в страната и той следва незабавно да напусне пределите на царството.
Вечерта към 23 часа всичко е готово за отпътуването на Фердинанд, който ще бъде придружаван от княз Кирил. Бившият монарх е изпратен на гарата от премиера Малинов, военния министър генерал Савов и цар Борис ІІІ. По-късно в публичното пространство плъзват слухове, че при тръгването на влака Фердинанд заплакал. Твърде е възможно, защото този път гордостта му наистина е сломена, а и тук прекарва най-хубавите години от своя живот. Израз на подобни чувства се прокрадват и в отправения от него Манифест към нацията: „...Разделяйки се с дълбока тъга на душата си от мила България, изказвам на целия български народ моята признателност за подкрепата, която ми оказа през моето царуване. Нека всевишният бди над съдбините на българския народ и го насочва към светло и крепко бъдеще“. В пълно противоречие с тези пожелания звучи преценката на учителя на княжеското семейство по български език Добри Ганчев. В спомените си той пише: „...Не зная с какво ще го споменуват градющите поколения, ала ний, които преживяхме погрома и доживяхме туй страшно падение, ний няма да го забравим. Много е тежък споменът за него, защото Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност, издигнаха този неуравновесен тип. Мигахме пред самовластието му, пред глупешките му махове, дори и пред пороците му, а най-добрите измежду съвременниците му се надпреварваха да го славят!... “.
Луксозният влак, с който пътува Фердинанд, се отправя към Централна Европа. Възнамерява да се настани в някое от наследствените имения в Австро-унгарската империя. Но бившият монарх е неприятно сюрпризиран. Неговият съюзник и роднина император Карл І чрез свой специален пратеник учтиво го приканва да не спира във Виена и да напусне веднага австрийската територия. Фердинанд се отбива само за няколко часа в замъка Ебентал, за да се види с дъщерите си княгините Надежда и Евдокия. Оттам влакът продължава за Германия. Кайзер Вилхелм ІІ, чиято абдикация предстои, се оказва по-отзивчив и великодушен. Той дори отказва да приеме оставката му като немски фелдмаршал. Фердинанд пристига в Кобург, където установява своята резиденция в изгнание. През следващите години се отдава необезпокояван на нестихващата си страст към естествената история. Честите му пътувания го отвеждат до Южна Америка и Африка. Присъства на всички международни конгреси по орнитология. Не престава да следи събитията в България и не прекратява контактите си с българските политически мъже. Но нееднократните му опити да посети отново страната се оказват неуспешни. По време на Втората световна война поддържа тесни връзки с изявени германофили. Преживява смъртта на двамата си синове. Фердинанд умира в Кобург на 10 септември 1948 г. Той е на 87 години и това е краят на неговите амбиции и илюзии. Думите, които според някои произнася при вестта за екзекутирането на принц Кирил, са подходяща епитафия за самия него: „Всичко наоколо ми рухва!“
