През пролетта на 1968 г. в една от страните от Източния блок – Чехословакия, се случват събития, белязали най-новата история на социалистическата система, под името „Пражка пролет”. Направен е неуспешен опит за демократични промени в страната и откъсването й от съветската сфера на влияние. Новоизбраният първи секретар на Чехословашката комунистическа партия Александър Дубчек и приближените му министри и генерали като: като ген. Лудвиг Свобода, инж. Олдридж Черник, Йозев Смърковски и др. – опозицианно настроени срещу съветския модел за развитие на социализма и се опитват да проведат реформирането му отгоре. Спешно е свикано заседание в Дрезден с представители на „братските” комунистически партии от останалите социалистически държави, на което е осъден „непревилният” курс на Чехословакия. Българската делегация, начело със Станко Тодоров за момента не заема категорична позиция, но след завръщането си в България, Тодор Живков се изказва остро за предприемането на незабавни мерки и предотвратяване на „Чехословашката контрареволюция”. Опасенията са, че и в България могат да се случат подобни процеси, а въпреки информационното затъмнение и пропагандата, се появяват надежди за промяна, особено в средите на интелигенцията. Тези надежди бързо се оказват напразни, защото през нощта между 20 и 21 август, 1968 г., войски на военното формирование на страните от Източния блок – Варшавския договор, нахлуват в независима Чехословакия. С помоща на съветски, полски, унгарски, румънски и български военни части, които бързо влизат в Прага, са смазани всякакви протестни действия и опити за реформиране на системата. България като най-верен сателит на Съветска Русия и член на Варшавския договор участва с военен контингент в потушаването на вълненията в Чехословашката столица. Военната операция с наименованието „Дунав” е дирижирана от Москва, а българският контингент, който е сравнително скромен е изцяло под съветско, военно ръководство.
Бързо се провалят опитите за заблуда на българските военни, че отиват като „освободители на чехи и словаци” и ще бъдт радушно посрещнати. При влизане на чехословашка територия, през градчета като Банска Бистрица и Зволен, българите са посрещнати не с цветя, а с камъни и цвекло, хвърлени срещу камионите, които ги превозват. Поради това, че словаците изпочупват антените на бронетранспортьорите и ГАЗ-ките, настъпва хаос в комуникацията и координацията в редиците на българския контингент. И българите и останалите „освободители” са изолирани от местното население, като към тях е проявена открита враждебност. Но не след дълго Прага е окупирана от войските на Варшавския договор, протестите – смазани, а идеята за изграждане на „социализъм с човешко лице” се проваля. Дубчек и привържениците му са свалени от власт, а опитът на Чехословакия да поеме по един по-демократичен и независим път на развитие – осуетен.
Въпреки провала на „Пражката пролет” тя намира отзвук във всички социалститчески страни, в това число и в България. Засилените мерки на ДС срещу всяка проява на несъгласие с режима и покрепа на събитията от 1968 г. в Чехословакия се изразяват в следене, агентурни донесения, „профилактиране”, заплахи и дори арести, а пълното информационно затъмнение представя събитията като потушаване на опит за „контрареволюционен преврат”. Пропагандната система прави всичко възможно да оправдае военната намеса, но настроенията в българското общество не са еднозначни. Освен пасивната съпротива, отделни преподаватели и студенти, предимно от СУ, както някои интелектуалци се опитват чрез словото да изразят своята гражданска позиция, да изразят надежда, че подобни опти за реформи биха могли да се случат и у нас. Надежда, коята няма да се осъществи през следващите няолко десетилетия.
